Не знам как се роди тази идея. От скука, вероятно.
Или май Анто я измисли... Беше преди повече от 2 месеца, нямам особен спомен. Както и да е. По същество.
Решаваме, че един прекрасен неделен ден (поради нямане какво друго да се върши), ще ходим на разходка... в Румъния. Малко се дърпах. Хич не ми харесва даже как звучи... "Румъния"... пък и разходка. Какво ще й се разхождаме на Румънията... Ама нейсе, навиха ме. До Констанца сме щели да ходим. Близо било - само на има няма 200 км. Или по-малко. Мрънках, мрънках ама пред перспективата да си стоя самичка у назе, метнах се и аз на колата.

Среща - 9 сутринта на "Пикадили". Анто (инициаторът) естествено се успа, закъсня и т.н.
Събрахме се с общи усилия и към 9 и нещо, 10 без нещо се понасяме нагоре към Балчик, Каварна, Дуранкулак към заветната дестинация - Мангалия, Констанца (Румънско).

Единият младеж, пътник на задната седалка, гордо заявява, че тилифончиту му имало GPS. Яко, к"во. Тамън няма да се загубим. Включва той и от там се разнася мелодичен женски глас, който ни казва "Преизчислявам маршрута". Преизчисли го тя и рече, да вземем следващия ляв завой... Нашият шофьор леееееко се позачуди... първо, него си го влечеше дясното и беше 100% убеден, че трябва надясно да се завива и второ, изобщо нямаше място за ляв завой. Единодушно решихме, че ще вземем десния. Но каката от телефона пее: НАЛЯВО. Е, хубаво, ама наляво НЕ МОЖЕ!!! След като дигиталната мома понастоява да завием точно в обратна посока, Анто се сети да попита каква дестинация й е зададена. След кратък размисъл и проучване от страна на притежателя на устройството, разбираме, че всъщност тя (дигиталната мома) се опитва да ни закара до магазинчето за "Форнети", близо да Математическа гимназия. За закусчица. Отклонихме желанието й и категорично заявихме, че искаме да ни закара до Мангалия. Съгласи се, нямаше избор, та в общи линии от тук нататък насоките й бяха приблизително верни. Като изключим, че беше малко досадно на всеки 5 минути да повтаря "Превишавате допустимата скорост". Хайде бе... Това само аз мога да го казвам на моя човек!!! Че я превишава, превишава я, ама няма сега със 70 км/ч да пътуваме.

Криво-ляво, стигнахме Дуранкулак и след като насмалко да харижем Анто там, пред едно крайпътно заведение с кроасани в ръце (доста изсъхнали, държа да отбележа), стигнахме до граничния пункт. Там ни посрещна един доста лежерен митничар, който след като щателно проучи документите на всички пътници, шофьора и колата, предъвка набързо, че с тая кола не можем да минем границата и ни посочи един паркинг. Аз, понеже съм си паника по рождение, тая новина ми се видя като края на света и поисках разяснения. Ми не можело, рече, щото колата, видиш ли, била лизингова и сме не"али пълномощно. Викаме, айде бе, човек, до Мангалия ще ходим, гъз път да види, пусни ни. Заинати се той, рече не може, оставете колата и вървете пеш. Идеше ми да се разплача. Армагедон беше настъпил. В същото време, в нещастния ми мозък се прокрадна идейчицата, че може би аха-аха и ще се върнем, щото без кола... нали... не може. ГРЕШКА! Тримата младежи паркираха колата, изскочиха от вътре, въоръжени с чадъри, огромна доза ентусиазъм и готови за подвизи. Аз се смъкнах от предната седалка като сълза по бузата и провлачих крака след тях, мърморейки срещу Анто, тъпата Румъния, пустия късмет на Венцислав и мойта собствена простотия да тръгна с тях. 

Заваля. Което предизвика още по-мощен изблик на моето мърморене. Не обичам да вали. А най-мразя след като предния ден съм изгубила 3 часа да изправя буйните си къдри, да ги пригладя и да заприличам на човек.... Бях бясна и сърдита на целия свят. Обясненията им, че ей-сегинка ще ни застигне бусчето за Констанца изобщо не ме успокоиха. Аз си исках колата, исках да си се возя на сухо, а не да крача по извънградски румънски път, в посока някакво село, от където се чуваше лай на кучета. Забележка - не едно куче. Хорово лаеха. Плюс това, мисля че лаеха на румънски. Убедена съм, даже...

Е, бусчето ни застигна. В момента в който спря до нас, над мен светна крушката, че ние имаме само БЪЛГАРСКИ ПАРИ. Кьораво евро нямахме, за румънски леи да не говорим.  Почнах да дърпам Венцислав за ръкава, с упоритото желание да му обясня за ситуацията, но не ми обърнаха особено внимание. Вместо това буса спря, Анто рече "Мангалия", а мангалът вътре махна неопределено с ръка и ние се кукнахме и четиримата вътре на седалките. Аз се сниших, тей да не ме видят, пък и ми беше неудобно щото нямах валута... То кой ли имаше, ама другите изглежда понасяха мисълта доста добре. Аз пък непрекъснато виждах картини как разгневения шофьор ни сваля от буса насред пустошта, прерията и пустинята и изчезва сред облаци от дим и изсъхнали клонки. Виждах и чакалите, които се прокрадват към нас и нашите чадъри. Обзета от неконтролируем ужас, започнах пак да дърпам Венцислав за ръкава да му обясня, но не се наложи, щото дойде момчето с пачката да иска пари за билети. "Ем на" викам "да те видя ся как ще се опрайш". Той обаче невъзмутимо подава 10 лв. Момчето не ги ще. Вика ЕВРО. Моя вика... ми нямам, евро, на ти 10 лв. Опита се, неуспешно, да обясни, че 10 лв, са около 5 евро. Няколко минутен спор, в който аз разсеяно и засрамено гледах някъде встрани... и кандиса да ни вземе 10 лв за четиримата. Прецака ни, ама аз бях щастлива. Беше по-добре отколкото гладните чакали в прерията...

След 10, 15 минути пътуване стигнахме до Мангалия. Отчаяно опитахме да обясним, че искаме на центъра да спрем и май ни разбраха, щото ни изтръскаха на една спирка и настойчиво ни избутаха да слизаме. Дали  беше центърът, още не знам... Но беше Мангалия.

Толкова с първата част на пътуването.
Следващият път ще ви разкажа за румънските тузари с толбухински Астри и каква е разликата между ГАЗЕ и НЕГАЗЕ. Както и за уличните пекинези и котките-зайци.

трябваше да дойдете с нас :)

Аре ве ... кога ще дойде 2та част, че да си припомня какво ни се случи :P

AnTo :P

Toi samo Anto moje da q swyrshi takawa / mnogo syjalqwam za latinicata /